Според статистика на „болезнените ситуации"за англосаксонските страни на четвърто място по интензитет на изживяване е раздялата с партньор или разводът.
Винаги давам един и същ пример: едно е да сте заедно и да сте свързани с връзка, в която всеки от вас може да си тръгне, да се приближи или да остане, както и аз мога да направя същото, и съвсем друго - да сте впримчени един в друг.
Впримчването не означава да сме заедно, защото не ни позволява да влезем в контакт с другия; можем само да дърпаме, да стискаме, да се вкопчваме в другия, за да не може да си тръгне. За да избягаме, ще трябва да се нараняваме отново и отново, защото сме хванати като в капан.
Това не означава да сте заедно, нито има нещо общо с любовта. Това е маска на манипулацията и на опита да се контролира животът ви.
И въпреки сериозността на поставения въпрос, тези ситуации на контрол ни изкушават, харесва ни да имаме тези „сигурни" връзки, живеем с мисълта какво да направим, за да задържим другия край нас, за да не избяга, за да не си отиде, и определяме отношенията на двойката като връзки, в които
Двамата сме едно цяло.
Двамата сме една плът.
Аз за него и той за мен.
По някакъв начин ни се нрави този позорен символ на обричането ни на сигурно страдание:
Не мога да живея без теб.
Колко блудкаво звучи!
Малко по-умерено, но също толкова обуславящо е:
Правиш ме толкова щастлив.
И аз винаги казвам: не приемайте, защото, ако приемете да разполагате с тази власт, ще бъдете принудени да приемете и:
Съсипваш ми живота.
Истината е обаче, че нямаш тази власт, никога не си я имал - дори да съм искал да ти я дам. Може да ме нарани някоя твоя постъпка, някоя твоя дума, но да ме накараш да страдам? Едва ли.
Какво може да направи другият?
Може да направи всичко, което аз не харесвам.
Много добре, страхотно. Но ако прави всичко, което аз не харесвам, за какво оставам?
Оставам, защото го обичам.
Добре, щом оставаш, защото го обичаш, другият ли те кара да страдаш?
Съвсем не.
Значи аз самият си причинявам страдание. Разбира се. Възможно е да не съм само аз, но със сигурност е свързано повече с мен, отколкото с теб.
Това, което е свързано повече с мен, отколкото с теб, е тъй нареченият „набор от вярвания" на всеки от нас.
Вярвам, че за да бъда щастлив, ти трябва да направиш това и това.
За да бъда щастлив, ти трябва да се държиш по този и този начин.
За да бъда щастлив, ти не трябва да казваш това и това.
За да не страдам, би трябвало да искаш точно това, което искам аз, точно в момента, в който аз го искам.
И не би трябвало да искаш нищо друго, защото, ако поискаш друго в друг момент, който не е същият, в който аз го искам, тогава ще страдам по твоя вина.
И ако нямаш властта да ме накараш да страдам, докато си с мен, още по-малко ще имаш тази власт, ако се разделим. Но аз не си тръгвам, оставам.
Защо оставам?
За да те променя.
За да те накарам да бъдеш различен. За да те накарам да искаш точно това, което искам аз.
И най-вече защото не понасям мисълта да те загубя.
Именно. За да не те загубя, ще те променя.
На практика това означава, че първо ще се измъчвам, а после при всички случаи ще те загубя. Две драми на цената на една.
Твърдя, че ние тръгваме по този път, за да се опитаме да предотвратим загубата, за да избегнем преживяването на скръбта.
Кой иска да бъде до човек, който вече не те обича?
Аз не искам, ти също не искаш, навярно не искат и тези, които четат това в момента.
Тогава преставам да опитвам да те пленя, да искам да те впримча.
Разтварям ръце и те пускам да си тръгнеш.
И понасям болката със знанието, че след като преживея скръбта, след като преработя болката, ще бъда свободен, за да мога да обичам отново.
Да, но сега кой ще ме обича...
Е, значи те задържам не защото много те обичам, а заради собствената си неувереност. Искам да си остана при удобството и спокойствието на това, което имам.
Не искам да знам това, което предстои.
Не звучи зле, но няма нищо общо с любовта.
Безброй двойки, които страдат поради тези причини, ми казват, че търпят това положение, защото не биха понесли болката от загубата, че си вгорчават живота, защото не биха издържали да преживеят шестмесечната болка, която би им причинила раздялата с другия.
Почти всички предпочитаме да търсим начини да манипулираме поведението на другия, за да направи това, което ние желаем, вместо да извървим пътя на сълзите и след като оплачем загубата, да освободим място, за да се появи друг човек, чиито вкусове и принципи са по-сходни с нашите.
Сякаш изпитваме по-голяма наслада да наложим властта си, отколкото да потърсим друг, който да иска това, което искам аз.
При един развод скръбта означава да научим, че загубата на една връзка може да доведе до по-значима среща по-късно.
Най-хубавото, което би могло да ми се случи в отношенията ми с моя скъп приятел, с брат ми, със сина ми, с брачния ми партньор, е всеки да прави онова, което в действителност желае, и после да се срещнем, за да споделим каквото най-много е харесало на всеки от нас.
За тази цел обаче трябва да пуснем това, което държим.
Трябва да престанем да се страхуваме от загубата.
В кафенето, във фризьорския салон, в гардеробите на клубовете човек непрекъснато чува коментари от рода на:
О, не! Ами ако тя излезе с някой приятел и после се окаже, че го харесва повече от мен? По-добре да не излиза с никакви приятели, по-добре да не се вижда с никакви мъже, по-добре да си слага наочници, когато излиза, а най-добре никога да не излиза.
О, не! Ако той излезе с приятели, може да срещне друго момиче и после двамата... Знае ли човек... По-добре да го контролирам, по-добре да го ревнувам, по-добре да не го пускам сам, за да отстраня всяка възможност да ме изостави.
Това е зловещо и натрапчиво мъчение, продукт на собствената ми неспособност да се изправя срещу загубата.
И твърдя, че го правя, защото много те обичам (!!!???).
Лъжа!!!
Правя го, защото не съм се научил истински да пускам това, което вече го няма; защото не съм осъзнал, че единственият път към израстването минава през преживяването на скръбта и историята на нашите загуби представлява пропуск за онова, което предстои.
Зарониш ли сълзи,
че си изгубил слънцето,
изгубваш и звездите.
Рабиндранат Тагор1
Ако продължаваме да оплакваме онова, което вече го няма, няма да можем да се насладим на това, което имаме сега.
Да се научим да се изправяме срещу необратимостта на загубата, означава да приемем да преживеем скръбта, да знаем, че миналото е минало и вече го няма или поне не е такова, каквото е било.
Всъщност нещата никога не са такива, каквито са били.
Както казва Хераклит: „Никога не можем да влезем два пъти в една и съща река".
Нито реката ще носи същата вода, нито аз ще съм същият човек.
Това е една необходима загуба.
Когато осъзнаем, че нещо е мъртво, че нещо е приключило, дошло е време да се освободим от него.
Когато нещо вече е безполезно, когато вече е несъвместимо, когато вече не съществува, време е да го пуснем.
Ако истински те обичам, със сигурност няма да искам да те задържа.
Ако истински те обичам, със сигурност няма да се опитвам да те впримча.
Теб ли обичам, или обичам удобството да си до мен?
С теб, с човека, с личността ли съм свързан, или с идеята, че вече съм те срещнал и не желая да търся никого другиго?
Признавам, че въпроса, който задавам на всички, си го задавам и на себе си.
Ако утре се прибера у дома и съпругата ми съобщи след двайсет и шест години брачен живот, че вече не ме обича... какво се случва?
Първо изпитвам болка, тревога, тъга - и после още болка.
А след това ме връхлитат съмненията. Питам се:
Искам ли да продължа да живея с човек, който не ме обича?
Аз. Не тя. Аз искам ли да продължа? Обичам я много.
Достатъчно ли е? Мога ли да я обичам и заради двамата?
Истината е... че не мога.
Истината е, че историята е следната: понеже знам, че не мога да те принудя да ме обичаш, нито мога да те обичам заради двамата, тогава... те пускам да си тръгнеш.
Не те впримчвам, не се вкопчвам в теб, не те превръщам в пленница.
Оставям те да си тръгнеш не защото не ме е грижа за теб, а точно обратното: защото ме е грижа.
Но, Хорхе, има ситуации, в които двойката се сражава, бори се за връзката, и след известно време на търкания двамата отново се преоткриват.
Да, хиляди двойки е трябвало да се разделят, преди да се преоткрият, а други са се разделяли и никога не са се срещнали отново, както има и хиляди други, които никога не са се разделяли и са вгорчили живота си завинаги; съществуват какви ли не варианти.
Със сигурност обаче краят на историята на една двойка не настъпва, когато единият от двамата успее да задържи в плен другия.
Когато една двойка с проблеми отиде на консултация при терапевт, достатъчно е единият от двамата да чувства, че връзката е приключила, че вече не обича другия, че не изпитва емоция, че желанието е изчезнало. Достатъчно е единият да заяви, че е изчерпал всички възможности, но резултат няма - това е достатъчно, за да стане ясно, че е почти невъзможно връзката да бъде спасена.
Ако има желание, ако се обичат, ако държат един на друг, ако вярват, че нещо може да се направи, макар да не знаят какво точно, проблемите могат да бъдат решени (по-скоро може да се направи опит да бъдат решени).
Но ако за единия от двамата връзката е приключила окончателно, тя е приключила и за двамата - и няма какво повече да се направи.
Поне при това качване на въртележката. Може би при следващото ще спечелиш пръстена, възседнал същото конче, но при настоящото качване няма повече награди за раздаване.
И тогава трябва да кажеш на този, който обича:
Имам да ти съобщя една лоша новина. Съжалявам, свърши се.
А сега какво?
Не знам. Сигурно те боли.
Но мога да ти гарантирам, че няма да умреш.
Ако не се вкопчиш, няма да умреш.
Ако не се опитваш да задържиш, няма да умреш.
Освен ако, както казах, вярваш, че ще умреш.
Един керван пътувал през пустинята. Когато слънцето залязло, керванът спрял. Момчето, което отговаряло за камилите, отишло при водача на кервана и му казало:
- Имаме проблем, камилите са двайсет, а юларите - деветнайсет. Какво да правим?
Водачът му отвърнал:
- Виж, камилите са доста глупави, в действителност не са никак досетливи, затова отиди до камилата, която няма юлар, и се престори, че я връзваш. Ще повярва, че е завързана, и ще стои мирна.
С известно недоверие момчето отишло при камилата и се престорило, че я връзва. Камилата наистина останала на мястото си, все едно била завързана.
На следващата сутрин, когато се събудили, камиларят преброил камилите - били двайсет, никоя не липсвала.
Търговците натоварили стоката и керванът продължил пътя си. Всичките камили се отправили на път, с изключение на една, която останала на мястото си.
- Шефе, една камила не следва кервана.
- Да не е онази, която вчера не завърза, защото нямаше юлар?
- Да. Откъде знаеш?
- Няма значение. Отиди при нея и се престори, че я развързваш, защото в противен случай ще си мисли, че е завързана, а докато мисли така, няма да тръгне.
Откъс от книгата„Пътят на сълзите“
Хорхе Букай