Човек изгражда физически, психологически, ролеви граници последователно от раждането до зрелостта.
Личните граници са свързани с поддържането на телесен и психологически комфорт в общуването „тук и сега“. Навлизането в частна собственост е престъпление и се осъжда от обществото, но какво става, когато не се спазват тези територии от членовете на едно семейство?! Влизането на детето в стаята на родителите без разрешение е навлизане в лична територия. Влизането в стаята на тийнейджъра без да се почука също. В много семейства , където родители и порасналите им деца на 30г или 40г живеят заедно се нарушават тези граници и родителят смята, че е в правото си да упражнява контрол като проверява личните вещи или шкафове. В резултат тези пораснали деца се научават да крият информация за личния си живот или използват манипулация, за да се предпазят от задушаващото вмешателство.
Първите граници, които човек изгражда, са физическите. Приближаването или докосването е допустимо само с разрешение и желание от мен и другия. Осъзнали ли сте колко близо може да допуснете някой до себе си? Обичате ли да докосвате приятелите си и те да ви докосват или предпочитате да стоите на дистанция? Как се чувствате в претъпкан асансьор или градски транспорт? Изнервяте ли се, когато някой е прекалено близо и как реагирате – търпите кротко или шумно се възмущавате?
Физическите граници са свързани с личната свобода относно собственото тяло, територията около него (различна е при различните култури), вещи, които човек определя като лични (телефон, компютър, портфейл, тефтер, дневник и др.), определени места в дома – собствен кът или стая, тоалетна , баня.
Границите на това пространство започват да се формират през втората година от живота на детето. Докато през първата година от живота детето майката е продължение на собственото му тяло и то може да пипа или засмуква лицето, косата, майчините гърди и т.н без да иска разрешение. Не обръща внимание на желанията и емоциите на майката или близките, дали това им харесва или не. Майката приема бебето да я докосва, щипе, скубе или бута, като му отвлича вниманието ,когато и причинява болка или му хваща ръчичките. За едно дете, което не е наясно с неговото „аз” в този момент, доверието в себе си и спокойното опознаване на света се влияе от майчиния поглед, от нейните думи и усмивка.
След една година възможностите за физическа активност нарастват и бебето става по-активно в опознаване пространството около себе си и разбира, че светът не свършва с неговата стая. Желанието на детето е насочено към опознаване на възможно най-широко физическо пространство. През този период идва съзнанието за собственото тяло, разграничението между мен и мама започва, срещата се осъществява с отражение в огледалото и опознаване на предметите чрез ръцете си. Детето започва да се движи и да се опитва да стои изправено. Започва процесът на "напускане" на майката, първо физически, а по-късно и психологически. Задачата на родителите е не да предвиждат желанията на детето, а да правят за него това, което то физически не може и да осигурят безопасно пространство за развитие.
Възниква криза на физическите граници. По време на тази криза членовете на семейството на практика преподават на детето как да разделя общото пространство на дома и да поиска разрешение, за да навлезе в личното им пространство. Например, детето иска да отвори всички шкафове ,да разгледа всякакви предмети. Родителите се опитват да поставят в разумна рамка тази негова опознавателна дейност като поставят предпазители на шкафове, контакти и го пазят от опасни предмети. Ако родителят разреши, детето ще отвори, където му е позволено и ще разгледа какво има там. Така то се научава, че е нужно да поиска разрешение ,за да навлезе в чуждо пространство. Разбира, че мама и татко имат собствена стая и то може да влезе там само с тяхно позволение.
Детето може да извика родителя от стаята си, да отиде до затворената врата /на спалня, баня, тоалетна/ и да седне пред нея , да започне да плаче, да отвори вратата и да влезе. Ако родителите не устоят на тази ситуация , много скоро се оказват с детето в тоалетната или в тяхното легло. Основната задача на родителя в тази ситуация е да разясни: „Много те обичам, но в този момент това място е мое и аз не искам/ не мога да съм с теб. След малко ще дойда и ще бъдем заедно”. Детето постепенно ще се научи да спира пред затворената врата и всеки път да иска разрешение.За правилното формиране на границите е важно след втората година да спи отделно, дори и да е близо до леглото на родителя. Това не означава, че не може да си позволи да дойде при родителите си , когато има нужда от нещо или рано сутрин, за да се погушкат , да подремне или поиграе с тях. Но всичко това трябва да се случи само, когато родителите са готови да поканят своя любим гост.
В зряла възраст, човек с добри физически граници няма да нахлуе на чужда територия, да бута с ръка непознат по време на разговор, да го прегърне и целуне без негово разрешение, т.е. ще бъде много внимателен към реакцията и при първите прояви на недоволство ще отстъпи. Няма да изхвърля вещи на детето или съпруга си без да попита , да преглежда телефона на любимия човек или да влезе в стаята на сина/дъщеря си, ако вратата е затворена.Ако трябва да премине през група хора, няма да се бута с тяло, а ще поиска да му се даде път.В същото време човек с добри физически граници ще бъде нежен и топъл, няма да се страхува от целувки и докосвания на близките, ще разбира добре езика на тялото.
Другият невидим градивен елемент на личните граници са психологичните граници. Те отделят вътрешния свят на човека от външния. Човек с добри лични граници се обича и уважава достатъчно, цени личното си време, изразява чувствата си и може да поема отговорност. Способен е да определи степента на тази отговорност ,като се откаже от „божествения контрол“ и ако е нужно може да делегира правомощия на други хора. Всичко това е свързано с възможността да се каже реалистично „НЕ“ или „ДА“ спрямо собствените потребности и способности , и то без чувство на вина.
Психологическите граници се формират през третата година от живота. Детето открива, че родителите могат да се чувстват различно от него и то може да иска да играе с мама, но тя има работа в този момент или предпочита да чете книга. И отново, както в кризата на първата година от живота му, неговата дейност е насочена към разширяване на влиянието му към целия околен свят. Опитва се да въздейства на родителя чрез мрънкане, плач или гняв „Ти си лоша мама“. Ако родителят не може да удържи на манипулациите, тогава той рискува да бъде „погълнат“ от детето и да стане като негов сиамски близнак.
Всеки родител обича детето си и ако иска да има лично пространство е необходимо да преговаря. Разбира се, нужно е търпение ,за да се справи с тръшкането в магазина за играчки или познатото изнудване „Ти си лош! Не те обичам вече!“ Може да стоите близо до детето си и да го прегърнете, докато се успокои, а след това да поговорите и да му предложите друга стратегия или компромисен вариант за двете страни. Подигравките „Всички ще ти се смеят“ или принудата причиняват негодувание и агресия, а вменяващото вина „Ако ме обичаш, няма да правиш така!“ учи детето да не зачита собствените си нужди и да приема чуждите за по-важни.
В този период може да помогнете на детето да формира собствените си граници като осигурите избор, макар и първоначално изкуствено, например: "Какво ще ядеш: филия с мед и масло или кифлички? Ще облечеш рокля или панталон? Ще си легнеш сега или след десет минути ?" Този избор дава представа, че то има това право: да каже „ДА“ или „НЕ“. Затова не бързайте да се възмущавате, когато вашето дете започне често да казва „НЕ“. Това не е бунт, а раждане на личността.Един възрастен с добри психологически граници разбира, че другият може да има различно мнение и желания от него. Не приема като лично отношение всеки жест или лошо настроение,а допуска,че може да е резултат от лош ден или проблем на съответното Ти. Проверява реалността като иска обратна връзка. Ако се почувства застрашен ,може да се отдръпне или пък да се себеотстоява.
Ако родителите не могат да помогнат на детето при формирането на личните границите по една или друга причина, раздяла не се случва. В най-безобидната версия можем да наблюдаваме: ситуации, в които възрастен мъж не създава семейство, а живее с майка си, криейки се зад толкова правдоподобно извинение, че се грижи за нея, или дъщерята споделя с майка си по телефона и то по няколко пъти на ден най-малки подробности за връзката си; неспособност да се каже "НЕ", прикрито като нежелание да се обиди друг човек; поемане на прекалено много ангажименти; оставяне на любимия да решава вместо него; желание да е добър и харесван от другите и т.н.
При по-сериозни нарушения в зряла възраст може да се развият различни зависимости (от взаимоотношения, алкохол, наркотици, работохолизъм и т.н.) или съзависимост.
Оценяването на себе си през очите на другите не е нищо повече от завръщане в детството, когато реакцията на майката влияе върху увереността на детето. Един възрастен, който има добре формирани лични граници, е в състояние сам да оцени собствения си физически и умствен потенциал на база на личен опит и постижения, независимо от мнението на другите.
В съвременния свят със забързан ритъм на живот и изобилие от стресови ситуации, способността да се каже „НЕ“ гарантира добра толерантност към стреса и добро качество на живот.