Разводът е труден период, както за родителите така и за най- малките в семейството. Децата интуитивно усещат емоционалните промени в общуването и хладните отношения. След продължително преживяване на криза, търсене на решения, взаимни обвинения и личностни страхови преживявания като: „Мога ли да се справя сам?“, „Ще бъда ли отново щастлив“, „Ужас, сега всичко отначало...“ се стига и до фактическата раздяла и всеки търси свой път за справяне с тъгата от раздялата.
От житейската мъдрост на родителите и способността за разбиране на другия зависи дали този период ще доведе до позитивен опит и оказване на взаимна подкрепа или ще се нараняват взаимно в търсене на победител в диадата прав-виновен и създаване на коалиции.
В ранна детска възраст се приема безкритично истинността на казаното от всеки родител. Ако версиите на двамата родители не съвпадат и то е подложено на емоционални манипулации, това може да създаде бъдещи проблеми в самооценката и отношенията на порасналото дете, възприемайки света като враждебен и манипулативен.
Децата имат нужда от подкрепа и сигурност ,за да приемат новата ситуация и да се справят с виновностните чувства. Разбира се, най-добрият вариант е двамата родители да седнат и обяснят на детето,че разводът/раздялата се случва в света на възрастните, че ще живеят отделно родителите, но ще продължават да го обичат и да се грижат за него.
Малките деца, които все още не са усвоили езика достатъчно добре, често използват играта като средство за разбиране на света. Чрез сюжетно-ролеви игри усвояват социален опит, развиват креативност ,мислене и може да изразяват свободно емоции и чувства.
Може да бъде разигран сюжет „Семейство“. Дават се роли на куклите за всеки член от семейството, а след това възрастният играч въвежда ситуацията, например: един ден вкъщи, конфликт, раздяла/развод, срещи с мама /татко след раздялата - как правят интересни неща, връща се вкъщи, където разказва на другия родител как е минало времето и т.н. Тези ролеви игри могат да се използват и за всяка друга ситуация като тръгването на ясла, градина, конфликти с приятели, отиване на лекар/зъболекар и да се въведат възможни решения и реагиране на различни събития.
Друг подход в помощ на децата за разбиране на сложни житейски ситуации е светът на приказките. Освен,че стимулират фантазния свят и провокират чувства, те също дават решения на различни житейски проблеми. Приказката предлага план за действие и индиректен съвет как да се преживеят жизнени обстоятелства , спасяване чрез вълшебство и емоционално разтоварва. Предлагам една приказка „Панталонките на Мечо“ от чудесната книга „Защо все аз?“с автори Цвета Алексова и Милена Манова:
Панталонките на Мечо
Случваше се Мама Меца и Татко Мецан да се скарат. Ходеха из къщата навъсени като два буреносни облака, които после се сблъскваха и започваха да сипят светкавици и гръмотевици. Тогава Мечо го беше страх. Той изтичваше в стаята си, затваряше вратата, пропълзяваше под леглото и гушваше малкото си зелено камионче. И него го беше страх.
Но както бурята отминава, така и Мама Меца и татко Мецан се сдобряваха и после всичко си беше по старому. И Мечо отново топуркаше весело из цялата къща.
Така ставаше всеки път..Но днес Татко Мецан взе една чанта с дрехите си и си тръгна. Каза, че няма да се върне вече. Сигурно искаше да каже,че няма да се върне за вечеря.
Мама Меца обясни на Мечо, че сега ще живеят само двамата. Татко Мецан ще си има друг дом. Мечо не можеше да разбере :“Защо му е друг дом? Не ни ли обича вече?Заради мен ли си тръгна?“ – такива въпроси се стрелкаха като разлютени пчели из главата му.
Мама Меца го настани в скута си и го прегърна:
Понякога възрастните мечки се налага да се раделят, за да се чувстват по-добре. Като онези цветенца в саксията, които разсаждахме, защото им беше станало тясно...Това няма нищо общо с теб. Каквото и да става , трябва да знаеш,че ние и двамата много те обичаме.
„Хич и не искам да я слушам! Искам всичко да си бъде като преди! Не искам да се разделям с никого!“- в главата на Мечо забръмчаха стършели. Той скочи от скута на мама и изтича навън. Тича,тича както никога досега и неусетно се озова пред пещерата на горския вълшебник Смока.
Смока го погледна замислено ,влезе в пещерата и донесе оттам някакъв парцал.
-Старите ми панталонки! – ахна Мечо.
Смока му ги подаде.
-Любимите ми панталонки! Но вече са скъсани...Скъсах ги, докато се катерих по високото дърво. А това, закърпеното на коляното , е от времето, когато се учих да карам колело, а мама и татко ме държаха. А голямото петно е, когато мама ми даде пита с мед и аз си я прибрах в джоба, за да я изям на спокойствие по-късно. А шарената боя тук е от есента, когато с татко боядисвахме оградата...А сега вече за нищо не стават.
- Да ти ги закърпя ли? – предложи Смока и измъкна от един от невидимите си джобове игла и конец.
- Пак няма да свършат работа. Те всъщност се скъсаха така лошо, защото вече ми бяха станали малки...А толкова ги обичах...-разхлипа се Мечо и сам се зачуди:за панталонките ли плаче , или за това,че мама и татко няма да живеят вече заедно.
Смока се настани до Мечо , извади една ножица и за ужас на мечето започна да реже панталонките. После взе иглата и конеца. Мечо гледаше невярващо и по бузите му се стичаха сълзи.
-Заповядай! – каза след малко Смока.
Мечо разтърка очи.
Пред него лежаха торбичка за през рамо и каскет. От вътрешната страна на торбичката още личеше петното от меда, а козирката на каскетчето носеше цветовете на боята от оградата.
Невинаги можем да зашием скъсаното, но и не се налага да го изхвърляме – каза Смока.
Носи си ги със здраве! –добави той и помаха на Мечо за довиждане от входа на пещерата.
Мечо вървеше към дома си и сякаш му беше мъничко по-леко. Той здраво нахлупи каскета и гушна торбичката си. Разбира се, че нещата понякога се променят, но се радваше, че не е необходимо да се разделя с всичко, което му е носило радост.
Всяко дете има нужда от период на адаптация, за да разбере,че не губи любовта на никой от родителите си. Разбира се, може да създадете своя приказка със свои герои или да рисувате с ръце, да късате листи...важното е да дадете възможност детето да приеме новото и да има пространство да изрази свободно чувствата си.