Много по-лесно е да обясняваме своите грешки с природата си ("Такъв съм си аз!“), отколкото да търсим причината за грешките си в своята природа. Търсенето на възможности отваря граници и води към промяна!

Много по-лесно е да обясняваме своите грешки с природата си ("Такъв съм си аз!“), отколкото да търсим причината за грешките си в своята природа. Търсенето на възможности отваря граници и води към промяна!

Много по-лесно е да обясняваме своите грешки с природата си
("Такъв съм си аз!“), отколкото да търсим причината за грешките си в своята природа. Търсенето на възможности отваря граници и води към промяна!

Slider

nadejda djeneva

 

Психологични консултации и психотерапия при:

  • лични и семейни проблеми, житейски кризи;
  • стрес и кризисни ситуации, загуба на близък човек;
  • бременност и раждане;
  • страхови и натрапливи състояния, паник атаки;
  • вземане на решения;
  • депресивни преживявания, следродова депресия;
  • психосоматични разстройства.

 

Повече  Обадете ми се сега

Майка след 30 години – налагане и контрол или прекалена подкрепа /втора част/

Една от основните трудности в отношението родител – дете е проблемът с контрола върху „отрицателните“ състояния на гняв и враждебност. Някои родители приемат изразяването на емоциите като неподчинение. Ако възрастният не се е справил със собствените си чувства, може да се опита всячески да ги потисне у детето – не плачи, млъкни, престани, когато приема детския протест или агресивни реакции като умишлено дразнене. Родителите изпращат сигнал,че чувствата нямат значение и е по-добре да ги потискат, за да бъдат приети. С времето малкото дете ще се научи да сдържа чувствата си и да не изразява това, което родителя не приема. Според д-р Ерик Бърн /създателят на транзакционния анализ/ много рано в живота , още до края на първата година се формира жизнената позиция „ Аз не съм добър“ . Не мога да съм добър, ако правя нещо, което се наказва или не се приема от възрастните. Те са авторитет и детето предпочита да потисне своите желания ,за да спечели одобрението им.

Позицията „Аз не съм добър“ може да остане трайно в живота и да формира един тревожен зрял човек , който се сравнява постоянно с другите, да поставя техните нужди над своите. Пълният контрол създава зависимост.

Ако се дава известна свобода на детето да се изразява емоционално и да прави избор /напр.между две алтернативи: Сега ли ще легнеш или след 5мин/, то ще расте със самочувствие и подхожда с доверие в изследването на света. Ако възпитанието е авторитарно -“ Не прави това“, „ Нищо не можеш да направиш без мен“,т.е. преобладават ограничения,то детето расте зависимо от своята майка и трудно ще си позволява свободата да изследва средата и да защитава позицията си.

 

Когато майката съсредоточи цялата си любов и енергия върху детето, ще бъде трудно по-късно да се измъкне от тази психологическа плацента и е предпоставка за изграждане на зависими отношения. Прекалената майчина любов е когато децата са на първо място в ценностната система и това е любов, по-силна от себе си и тази към мъжа. Под натиска на силното майчино чувство децата стават капризни и агресивни, а родителите усещат напрежение в отношенията си или пък се приспособяват към потребностите на децата. Необходими са граници и последователност,тъй като отстъпването и предоговарянето на правилата прекалено често може да доведе до борба за надмощие между вас и детето.Всички родители обичат децата си и се стремят да ги правят щастливи като им дават каквото е по силите им. Проучвания показват,че когато давате на детето всичко, което иска ,то пропуска изграждането на умения свързани с психическата устойчивост и самодисциплина – търпение, постоянство , действия за постигане на целта. За да научите децата да работят , за това което искат да постигнат, е нужно задаване на ясни правила, напр. Трябва да изпълни задълженита си – да се измие преди да легне или да напише домашното преди да гледа телевизия, или да извърши някаква домашна работа ,преди да се увеличат джобните пари.

Родителски капан,в който могат да попаднат зрелите майки е поддържане мита за изключителното дете. Тъй като те самите са жени, които са се реализирали и са постигнали успехи в своя живот ,имат високи очаквания и към своите деца. Тази майчина любов може да съдържа чувство за собственост, привързаност или желание да се утвърди чрез детето/ всичко, за което майката е мечтала , а не е имала шанс/.

С мотива „най-доброто“ за моето дете възрастните си играят да оформят реалността така,че да отговаря на представите им. Това не са естствените нужди, а изкуствен стандарт - деца, които ходят на всякакви курсове, занимания от най- ранна детска възраст. Прозира желанието не само детето да успее, а да се отгледа преуспяващо и изключително дете, с което да можем да се хвалим пред семейство и приятели, както и в социалните мрежи. Всеки път, когато се споделя снимка с медал или някакъв успех, но не се отчитат загубите и грешките/т.е. да се приемат като уроци, а не провали/, се подкрепя мита за преуспяващото дете. Провалът е голяма част от успеха. Ако децата никога не получават възможност да научат уроците, които идват с провала, те няма да развият постоянство, от което имат нужда,за да се изправят отново след неуспеха. Натискът върху детето да успее често е изцяло направляван от егото на възрастните, които искат даказателства за добрите си родителски грижи, живи дишащи трофеи, които да засвидетелстват пред всички родителския им успех.

На малкото същество такава ситуация предизвиква безпокойство и изолация. Не са малко случаите на паник атаки при 9-10г деца. Може да се появат проблеми със съня, мигрени или стомашни болки. Всичко това може да е израз на страх от бъдещето, вместо доверие към настоящия момент.

Естествено е да искате от детето да има успехи, но прекалено високата летва може да доведе до проблеми със самочувствието и увереността на по-късен етап от живота. Изграждането на психическа устойчивост у децата става чрез реалистични очаквания. Дори и да не отговарят на тях, неуспехите, с които се сблъскват ще ги научат на ценни уроци за живота и как да се справят по-успешно следващия път.

Всеки от нас копнее да бъде зачетен и ценен такъв, какъвто е. Когато човек не е видян и чут, защото непрекъснато е сравняван с външен стандарт, като например представи и очаквания на родителя, тогава изпитва огорчение и разочарование. Разбира се, това води до успехи на децата, но на цената на собствената устойчивост и здраве.

Психологът Шефали Тсебари представя родителските приоритети метафорично като пръстите на ръка. Всеки пръст представлява важен аспект от развитието на детето. Малкият пръст е външни постижения, постижения в спорта и др. Другите четири пръста са връзките : първо със себе си, после със семейството, на трето място – с обществото и на четвърто – тяхната цел и смисъл. За съжаление при някои прекалено много време се прекарва в грижи за съдържанието на малкия пръст и се пренебрегва жизнено важната роля на другите. А те са важни, защото изграждат психологическа устойчивост у детето.

За да знаем какво да насърчим или да ограничим у нашите деца е ключово да бъдем емоционални контейнери. Да сме спокойни и отворени за диалог ,за да можем ясно да оценим ситуацията и в последствие да поставим граници, ако е необходимо или да осигурим подкрепа и да насърчим. В диалога с децата можем да използваме хумор, лични истории, ролеви игри , за да се справим с поведението на децата като ги учим да изразяват емоции, споделят преживявания и мисли и да търсят решения, оставайки верни на себе си. Една добра ролева игра е размяната на роли. Това позволява детето да играе ролята на родител и родителят ролята на детето.Дава възможност всеки да види нещата от друга гледна точка и насърчава взаимното разбиране. Понякога на децата дори им става смешно как изглеждат отстрани докато се инатят или тръшкат. Тези техники сближават, учат детето на съпричастност и отворена комуникация и предават уроци без налагане или проповядване. Изисква известни актьорски умения, но ако опитате може да разберете,че е забавно.

Вместо да контролираме да се опитаме да разберем :

- Интересно ми е какво мислиш/чувстваш...

- Иска ми се да знам как постигна това...

- Сигурно си ядосан...

- Разкажи ми повече/покажи ми...

Емоционалната независимост е от съществено значение за изграждане на устойчив възрастен. В ранното детство симбиозата е необходимост, после е необходимо да се дава известна свобода и избор. Първата фаза на отделяне е във времето, когато детето прохожда, последвано от други ключови преходни фази на детството – детска градина, първи клас, средно училище. Когато възрастните не успеят да разпознаят ключовите етапи и не дадат на децата по-голяма свобода сами да чувстват и грешат, се създава една нездрава зависимост у децата от родителите. И ако продължава повече от необходимото, е свързано с това родителят да се чувства значим, а децата започват да страдат. По-късно тинейджърският бунт може да е борба за автономия и призив към родителите да премахнат протекциите си.

Децата, на които е позволено да се свързват с чувствата си могат да поемат рискове и да приемат живота като приключение. Усещат сигурност и обичат с отворено сърце. Колкото по – независими са в своите емоции и възприятия, толкова по – способни са да се осланят на нас по един здравословен начин, когато е необходимо.

Децата лесно се справят с проблемите на порастването, ако чувстват че майката и бащата ги приемат изцяло такива каквито са. Приемането не означава одобряване, а е приемане на отрицателните и положителните черти и отразяване на това, с което не съм съгласен.

Разбира се, децата не се раждат с инструкции за отглеждане,както и всяко дете е различно и има специфични предизвикателства.

Ако ние като родители сме емоционално устойчиви и независими,и в добра връзка със себе си и другите, то ще успеем да предадем това и на децата си.

Още по темата : Майка след 30 години - психологически аспекти, предимства, тенденции и промени в партньорските отношения /първа част /

1
1
front
0
s2smodern